Стихотворение за Петър Берон

Град Котел – синьо като мълния котле, в дълбините на Балкана - пуснато като във кладенец.

Оттам едно момче със тъничко вратле
преди два века гледаше звездите изненадано.
То тръгна към голямата наука,
навървило цървулки на бос крак,
нагъваше то просеника, лука,
но учеше със български мерак.
Напред вървеше с крачки исполински
и в Хайделбергския многовековен факултет
подобно Фауст заговори на латински.
И като Фауст той за доктор бе приет.
И тръгна докторът: Париж, Берлин и Лондон.
Той беше астроном, математик, физик,
общественик, лечител, радетел любороден,
владеещ чуждите езици като свой език.
Огромен ум, обхванал цялата вселена:
комети, атоми, флуиди и звезди.
Той бе академик – без академия,
свободен дух, той в робство се роди.
Той стана докторът на робското невежество,
отворил школи в село и в град.
Той беше първият учител наш по нежност
към учещия се младежки свят.
Нам древността ни даде своите букви.
Паисий даде ни история и жар,
но бяха нашите деди нeуки,
с кръвта си пишеха, но нямаха буквар.
И ето го букварчето с оная рибка лека,
която волно пори сините вълни.
О, никой том в никоя библиотека
не е пробуждал толкоз вяра в нови дни.
Като имане го предават старците на внуците,
чинът разклаща древния султански трон.
Като предпролет има и предреволюция
и Левски можеше да се роди подир Берон.
И вече можеше да има български театър,
поезия и музика и книжнина.
Защото тая рибка хвърковата обходи бързо цялата страна.

 <iframe width="425" height="349" src="http://www.youtube.com/embed/CPKUjn0PtD0?hl=en&fs=1" frameborder="0" allowfullscreen></iframe>